Нашата Земя е силна и могъща - представа си нямаме колко. Тя ще се справи със самозабравилите се, чиято алчност трови океаните и реките ѝ, изпепелява сушата ѝ, изсича горите ѝ... Не само ще се справи, като добра и любяща майка ще им прости и един ден тихо ще ги приеме в обятията си.
А нас останалите, така наречените потребители, плахо завръщащи се ПРИ нея, ще продължи да кърми с живителните си сокове. Не че ние сме много добри синове и дъщери, не, всички ние сме ненаситни консуматори и не по-малко сме отгововорни за раните по майчината гръд.
Трудно ще слезем от автомобилите или ще изключим климатиците, не агитираме и някой да го прави, но поне да смучем и цапаме с малко повече мярка, разум и мисъл, не толкова за нас, колкото за децата и внуците. Всяка дреболия, от която можем да се лишим без да усетим и за която си казваме това пък какво толкова ще навреди, умножена по няколко милиарда се превръща в природно бедствие. Същото важи и с обратен знак. Само да врътваме кранчето на чешмата докато си търкаме зъбите с четката, пак е нещо. Извиняваме се за битовизма.
Те, климатичните промени, можеби вече се случват. Не сме наивници, които вярват, че глобалното затопляне е някаква конспирация и не съществува. Не, не сме. Сменихме потрошените от градушката-чудо стъкла на автомобилите, а ламарините им още са като лунната повърхност. Но дали вина за камъните от небето няма и противоградната защита?
Не сме наивници, защото имаме зеленчукови градини и по цял ден стоим надвесени над пресъхващите кладенци, слушайки със затаен дъх помпите дали няма да "изтърват" от безводието и жегата да изгори отгледаната с толкова труд реколта. Но знаем и за "камъните на глада" в средновековна Европа, а и сме чели "Ветерната мелница" на Елин Пелин.
Не сме наивни, не, не сме. Да кажем, че сме оптимисти-виждаме колко са зле нещата, но се надяваме, че все още са обратими, че са се случвали и преди. Надеждата, това ни остана. Огненото и безводно лято е към края си, ще дойде дъждовна есен, после снежна зима и пак дъждовна пролет, ще се напълнят язовирите и кладенците. Ще се раззеленят поля, ниви, ливади, лозя и градини, ще е плодородно лятото.
Но не само да се надяваме, да направим нещо, вместо да мрънкаме по соцмрежите колко ни е сухо и горещо. ТЕ това искат - да изливаме от време на време гнева си на клавиатурите и пак да потъваме в кротка дрямка и консумиране. И да вярваме, че алчни слънчасали управници и властимащи (за съжаление - не само нашите) ще напълнят празните язовири, ще преборят климатичните промени, ще преброят дивите зайци...
Защото една сутрин ще се събудим от блажения сън под климатика, ще погледнем през прозореца и ще видим, че дърветата са си отишли.
Човешката история започва там някъде, под Дървото на познанието в Едем и целият ѝ път е маркиран от стремежа ни да се доберем до Дървото на живота. А дали пък нашият път не е започнал от слизането ни от дърветата?
Така или иначе, без дърветата сме загубени! А дървото не е краставица или домат - посееш го, посадиш го и след месец два три му се радваш. Не че и това е лесно, просто става по-бързо (ако стане, и все още). А на дървото му трябват години, много години. И то иска грижи, не само да го боднеш.
Посади дърво, грижи се за него, гледай го как расте, радвай му се.
Това е най-малкото, с което всеки може да помогне на нашата Земя. И тя ще се справи.
А с нас какво ще стане ли? Ами ще се завърнем смирени ПРИ нея и от обезумели консуматори и потребители ще станем разумни жители, грижовни синове и дъщери на нашата майка - Земята...
Друго спасение няма! И ще си е струвало слизането ни от дърветата...
